Слави Шкаров {1941-1988} е един от режисьорите, оставили най-ярка следа в летописа на русенския театър „Сава Огнянов“. Роден на 12 април 1941 г. Във Велико Търново, той завършва режисура във Витиз в класа на професор Кръстю Мирски и Анастас Михайлов през 1966 г., година след силния режисьорски клас, в който се дипломират Крикор Азарян, Красимир Спасов и Николай Поляков и две години преди Младен Киселов{1} – най-изявените представители на силното режисьорско поколение, навлязло в българския театър в средата на 60-те години на миналия век. След Витиз Слави Шкаров специализира режисура в Москва при Олег Ефремов в театър „Современник“. Първата му професионална постановка е „Драконът“ от Евгений Шварц в Добрич {тогава Толбухин}.
Следва кратък престой в плевенския театър {1967-1969}, където най-забележителните му спектакли са „Странната мисис Севъдж“ от Джон Патрик, триптихът „Пътеки“ от Николай Хайтов и „Посещението на старата дама“ от Фридрих Дюренмат. През 1969 г. Постъпва на щат в русенския театър и остава там до смъртта си през 1988 г. Това е периодът, когато новаторският театър по правило се ражда в провинцията, а не по столичните сцени. По силата на изискването за задължително разпределение на режисьори и актьори след дипломирането им във Витиз, част от извънстоличните трупи се превръщат в своеобразни центрове на оживление, където избуява дух на творческа независимост и възникват гнезда на ферментация на самостоятелни виждания, почерци, начини на изразяване.{2}. Така в продължение на две десетилетия и половина до края на 80-те години на ХХ век, провинциалният театър е по-отворен за новото, повече настроен към неконвенционални, дори рискови ходове. И всеки, макар и временен период, бележещ подема на един или друг извънстоличен театър е свързан с активното творчество на режисьор от поколението на 60-те, около когото гравитира определен кръг актьори, негови съмишленици – Крикор Азарян в Пловдив, Красимир Спасов във Варна, Благоевград и Бургас, Николай Поляков в Добрич и Пазарджик, Любен Гройс {3} във Варна, Пловдив и Смолян, Младен Киселов в Бургас, Слави Шкаров в Русе и Сливен. И докато, рано или късно, голяма част от режисьорите поемат към София, където достигат апогея на професионалното си развитие, други свързват целия си творчески път с извънстоличните сцени.
Спектакли на Слави Шкаров
Името на Слави Шкаров е свързано със значими спектакли от историята на театър „Сава Огнянов“. След силният период на Леон Даниел {1953-1957}, той е вторият голям режисьор, който приобщава русенския театър към пътищата на радикалните новаторски търсения по линия на модерното мислене, на метафоричното внушение на спектакъла. Знаменити негови постановки на русенска сцена са „Вкус на череши“ от Агньешка Ошецка {1970}, „Котешка игра“ от Ищван Йоркени {1973}, „Седем песни за северния кей“ от Спас Левков {1975}, „Боряна“ от Йордан Йовков {1975}, „ „Балада за тъжната кръчма“ от Едуард Олби по Карсън Маккълърс {1975}, „Законодателят“ от Рангел Игнатов {1977}, „Кръчмата под зеленото дърво“ от Петер Ковачик {1977}, „От земята до небето“ от Никола Русев {1978}, „Босилек за Драгинко“ от Константин Илиев {1979}, „Есента на един следовател“ от Георги Данаилов {1980}, „Амадеус“ от Питър Шафър {1983}, „Кошници“ от Йордан Радичков {1983}, „Кълбовидна мълния“ от Иван Радоев {1986} и „Кучешко сърце“ от Михаил Булгаков {1988}. През последните години от живота си поставя и на сцената на сливенския театър „Стефан Киров“.