КОСЬО СТАНЕВ, актьор

„АМАДЕУС“ със Слави Шкаров
Моцарт… Тази роля ми даде шанса да опозная истински и до болка Слави Шкаров. Истински в познанието на времето в което живеехме и болката от цинизма, с който ни се налагаше да го осмисляме. Слави ми показа смисъла на посоката. Това не беше толкова откритие, колкото откровение… Бях Моцарт, или как човек без лъжи и заблуди да опознае себе си… Всички знаем, че Моцарт прави нещата по-красиви, отколкото изглеждат. Или по-скоро след него и благодарение на него, ние ги виждаме по-красиви отколкото са и доста по-късно осъзнаваме, че те са обречени с неизбежността на смъртта…
Моцарт…?! Кой наистина е той? Какъв е бил неговия живот?.. .Баща му, Констанце Вебер, император Йозеф, архиепископа на Залцбург, оперите му, Салиери, Виена… И ето ме – заровен да търся в моя език думи, ударенията в които падат по същия подходящ начин както и върху неговите музикални фрази…
Спектакълът стана много експресивен, завладяващ и изключително популярен. Слави Шкаров много точно ме беше насочил към крайностите, които ни съставят, и напрежението, от което сме изтъкани.
Пред студената есен започнаха дългите ни разговори. И дългите разходки… Речната гара… Паметната плоча на Ангел Кънчев… Кръчмата, боядисана в мръсно зелено… По брега на реката…Парка…Музея на транспорта…Кръчмата с охлузени и скърцащи столове…Операта…Стана късно. На другия ден пак…И пак стана късно…И така дни и вечери…Вероятно две – три седмици…
И непрекъснато ме предупреждаваше, че това, което говорим е голяма тайна.
Мълчах. И четях пиесата…И много говорехме за нея със Слави Шкаров.
Когато често се срещаме и общуваме с дадени хора те стават част от живота ни. И част от мисленето ни.
Много говорехме тогава със Слави за детството, за приятелството, за любовта, за глупостта и таланта на хората. Прехвърляхме Екзюпери: „Южна поща” – “Един лош ученик от курс по висша математика знае повече формули върху природата и законите, отколкото Декарт и Паскал. (Но) способен ли е той на същите духовни възможности?”… „Земя на хората” – „Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море. „Малкия принц” – „Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите”
После прескачахме в „Тортила Флет” на Джон Стайнбек – историята на Дани, приятелите на Дани и къщата на Дани, който живее в квартал върху хълма над Монтерей, който се нарича Тортила Флет, или Низината Тортила, макар че в същност не е никаква низина и която прилича на Кръглата маса, а приятелите на Дани приличат на нейните рицари.
Следваше „Доктор Живаго” и „Сестра моя жизнь“ на Пастернак, Есенин, Тютчев, появяваше се Чехов и се преливаше в „Кой се страхува от Вирджиния Уулф”, новата Руска проза и Леонид Леонов -„Пирамида”: почти бесконечный путь, где за каждым поворотом новые неисчислимые, выворачивающие разум, перекрестья. Идёшь им иногда, словно в душном бреду, иногда, словно в прозрачном сновидении, порой, словно ведомый кем-то, порой, напрягая все силы разума, дабы не заблудиться — и нежданно выходишь на страшный пустырь размером в человеческую душу… „Стародуб” на Астафиев, Виктор Петрович,. „Белое солнце пустыни” – Владимир Мотил, Кузнецов, Луспекаев и Мишулин, по някое време проблясваше Николо Макиавели – „Има три вида умове: първите проумяват всичко самостоятелно, вторите проумяват мислите на другите, а третите не проумяват нито сами, нито като им се обяснява. Първите са висши, вторите-добри, а третите безполезни”…накрая спирахме при Ален Роб Грийе, – ключевой для всего его последующего творчества роман „Резинки“, являющийся усложненным вариантом пересказа мифа об Эдипе. И „Прошлым летом в Мариенбаде“, които тогава все още бяхме чели аз само на руски, а Слави и на френски…После Керуак, Силвия Плат и още, и още… След години щяхме за три денонощия да напишем драматизация на „Децата на Арбат“ и дълго да се вълнуваме от идеите и съдбата на Льова Давидович Бронщайн… Евтушенко, Вознесенски, Рождественски, Белла… „Размразяване“…. Илюзии….После „Кучешко сърце“
И ме водеше…Като Публий Вергилий Марон.
Беше невероятно…Слави искаше не само да знаеш, но и да разбираш и категорично да отстояваш своята осъзната позиция.
Театъра на Слави Шкаров. Това беше Театър на динамичния реализъм.
Динамичния реализъм на Слави, разбираше образа на театъра не като статична даденост, където постъпките и поведението на героите са предварително предопределени от тази даденост, а като динамично развиваща се, усложнена художествена реалност. Тази динамична реалност се разкриваше пред зрителя в резултат на процеса на целия спектакъл, където дадеността на текста, на един или друг образ сама се обуславя от този процес.
Театъра на Слави определяше образа на спектакъла като образ, който се разгръща пред зрителя чрез действието на актьорите в пространствено-времеви, ясно организирани взаимоотношения. Тези взаимоотношения се разгръщат като сложен динамичен процес, причинно обусловен от двуединната реалност на действителността и пиесата и който носи в себе си всички тенденции на своето по-нататъшно развитие, намиращи продължение в реакциите на зрителите като ново съдържание на театралната действителност. Съществуваше действителност, съществуваше и дадена пиеса и поради тяхното обективно съществуване възникваше спектакъл. Спектаклите на Слави в своето развитие разкриваха причинните връзки между действителността и пиесата, като често коригираха причинните връзки на пиесата с причинните връзки на действителността, съобразно идеята на съответния спектакъл.
Динамиката на процеса, в който се разкрива един или друг образ, не беше механично скачване на отделни моменти, макар и обусловени от частните причинно-следствени връзки, а представляваха цялостна структура, която сама определя влизащите в нея отделни елементи. Метода на Слави Шкаров за изграждане на образа на спектакъла се опира на основното положение, че цялото, тоест структурата на образа на спектакъла, определя неговите части, а не обратното, когато образа е механичен резултат от скачването на отделните части. Структурата на образа на спектакъла се определяше от двуединната реалност на действителността в която живеехме и текста на пиесата. Слави наблюдаваше активно действителността и нейната динамика и подчинявайки я на субективната си идея, чрез текста я превръщаше в образ. Той от своя страна имаше своята формообразуваща сила, чрез която застиналия драматургичен текст се превъплъщаваше в структурата на нова художествена реалност.
Слави Шкаров изхвърляше всички ненужни и излишни, текстове, ремарки, мизансцени, а които не можеше да отстрани, превеждаше на езика на действието. Така се раждаше уникалната форма на спектаклите му, подчинена на закономерностите на структурата.
Неговия творчески процес превръщаше, структурата на действителността в структура на образа органично свързана със съдържанието.
Спектаклите на Слави, тяхната сценическа конструкция представляваха динамизиран образ на действителността в нейната физическа, тоест веществена проява и поради ритмичността на своето построение преставаха да са статична даденост. Той беше прочел, видял, изстрадал и осмислил диалектически всички обществени и културни наслоения на времето и действителността, беше формирал в себе си огромно количество човешки, творчески и социални натрупвания и посредством своя уникален художествен метод ги превръщаше в ново, творческо качество – в динамичен, структурен реализъм.
Така големите творци създават стила на епохата в която живеят. Стил органично неотделим от нейното съдържание.
Четирийсет и седем години – и още толкова неща за вършене… Не е ли несправедливо талантлив човек като него да умре млад, а толкова кретени да доживяват дълбока старост? Ако Господ съществува и се интересува от хората, защо не ги подбира по приноса и необходимостта. Тази теза за приноса и необходимостта не е моя, но е вярна, жестока и тъжна.
През 1983 Слави постави своя „Реквием“.
Защото сигурно както и Моцарт е смятал, че Господ не е безразличен към тежненията на хората.
Когато Слави правеше спектакъл естествено, не предполагаше и че човекът е оглупял от преяждане и безразличен към смисъла на съществуването си. Той вярваше в своето познание на човека, толкова естествено, колкото и естествено, елегантно и тихо правеше магиите на сцената да стават истински. Без много шум, като онази „ Меса в до минор”, прекрасна и незавършена, която Моцарт създава за оздравяването на Констанце, жена му. В нея има една великолепна част: „Et incarnatus est”
Слушахме тази меса докато репетирахме „Амадеус”. Тя върви с мен и до днес.
За Слави Шкаров, театърът беше голямата тайна на сътворението и последвалото търсене на смисъла. Неговата възвишена и в същото време разбита и смачкана религия в името на човека.
Сигурен съм, че във всичките добри спектакли на Слави имаше две мелодии: мелодията на творението и мелодията на отвращението. Мелодията на творението е тази – на душата на артиста. Мелодията на отвращението, това е гледната точка на твореца. В някои от спектаклите, които той направи, като че ли успявахме да се издигнем до тази висота. Там има не емоции и чувства, а онова, което идва след вълненията, след чувствата и след емоциите. Онова което наричахме тишина… И покой.
Салиери и Моцарт – две деца, които всепоглъщащо и страстно играеха жестоката игра на възрастните.
Слави вярваше в доброто в човека, защото вярваше на детето в него.
„Майна – казваше ми често – детството е метафизика.”
Подобна мисъл щях да срещна след много години в една повест на Ерих Емануел Шмит.
„Светът ще стане друг.
Човекът ще остане тъжен.
Додето не намери в себе си добър приятел,
додето не намери в себе си добра приятелка,
додето не намери в себе си поет или дете…”
Божествено излияние на Витезслав Незвал, което Слави страхотно харесваше.
„Обичате ли Брамс?”, Господа…?
Вече ги няма много от създателите на „Амадеус“. Аз останах, натоварен с познанията, вървящ в посоката, която Слави Шкаров ми разкри. Те не отразяват напълно времето в което бяхме заедно, а са само онази част от него, която ми е била необходима, за да открия себе си . По пътя към мечтаната красота. А красотата е истинността на чувствата. Този, който носи нещо творческо в себе, той и живее с истинността на чувствата и винаги се връща при своите начала като ги пресъздава. Красотата сама по себе си няма нищо общо нито с Истината, нито с Доброто.
„ Човек е сам върху сърцето на Земята.
Пронизан от едничък слънчев лъч.
И ненадейно пада вечерта…”
С. Куазимодо
И днес продължавам да се уча от Слави. Дали съм успявал или не, ще решава Другият Съдник… Но винаги ще пътуваме заедно… До ТАМ … Където…!

Издателство „ПАРНАС“

Сподели с приятели