ЗАКЪСНЕЛИ ДУМИ
У нас най-лесно се забравят културните дейци – на първо място – театралните. Край си има и всеки спектакъл. Поплачат си артистите, полеят мъката си с няколко силни питиета и ако пак са разпределени, юрват се да правят следващата постановка, обладани от неясния повик на новата си надежда. Същото важи и за режисьорите. И така, .. .докато Бог ги повика, за да им благодари за изпълнената мисия, която лично Той им е поръчал. И да им даде възможност най-сетне да си починат.
А долу, живите, не желаейки да обременяват паметта си с разни спомени, някак лесно и почти естествено ги забравят. Имат си други грижи, не само за таланта, но и за хляба.
И става една, дето не е за приказване, камо ли пък за писане.
Доста от състудентите ми вече се преселиха в отвъдния, навярно по-добър свят. Останалите не смеем да си устроим сбирка, защото предусещаме как на нея само ще мълчим и само ще пием, а много от чашите няма да бъдат даже и докоснати. Пълна и самотна ще бъде чашата и на Слави Шкаров – влюбения в театъра, неуморимия, с две думи казано – неповторимия режисьор, който отсрами на сцената цялото наше поколение.
А той, милият хитрец, даже не пожела да остарее, за да бъде възнаграден с тъй наречената „културна пенсия“, която погуби не един творец – къде от глад, къде от обида.
Сигурен съм, че Слави вече ми се сърди за начина, по който си спомням за него. Нито славата, нито материалното го блазнеха. И едното, и другото той умееше да разпилява ей тъй – с лека ръка и артистично. Можеше да бъде и световен режисьор, а пък не се заседя даже в София сред гъмжилото от велики и полу гении. Предпочете избраните от него провинциални театри и им вдъхна нов живот и ново дихание – Русе, Видин, Сливен, Габрово. Можеше и го правеше, при това – със загадъчна усмивка до сетния си дъх.
Името му е синоним на творец-новатор. Винаги беше готов да рискува, защото рискът носеше изненади и за него, и за съекипниците му. Умееше да ги подбира, доверяваше им се и те с трепет очакваха срещите си с него. Обичаха го. Обожаваха го. Както го правеше и Климент Михайлов. Вечна им памет и на двамата.
Знам, че тези, които са се зачели в моето закъсняло писание, вече се дразнят от факта, че се въртя само в кръга на общите приказки, че не търся онази, дори най-дребна подробност, която нормалната човешка памет не би могла да забрави, даже и да иска да го стори.
Ето една от тях. В началото на следването ни във ВИТИЗ със Слави обитавахме една и съща квартира на улица „Криволак“. Май беше 21. Скромна стаичка с два стола, маса и легла с увиснали пружини. Учихме в един и същи клас при проф. д-р Кръстьо Мирски, Елка Михайлова и Диди Димчев – негови асистенти. Щем не щем непрекъснато бяхме заедно и в института,
и в квартирата, където на няколко пъти ни гостуваха не една и две бъдещи знаменитости от ранга на Ванча Дойчева, Николай Николаев, Маргарита Младенова, а понякога стаята едва побираше като в консервена кутия и целия клас – Кольо Мандата, Оги Павлов, Жоро Фурната, Мурка Никоевска, Ваньо Бързев, Мара Славчева, Къци Младенов. Голям ни беше класът – да не изреждам всички. Тук, в тази квартира на третия етаж, не без намигванията на Слави, по-ококорено се загледаха един в друг Николай и Маргарита и съвсем наскоро се ожениха. Млади, весели, доста от гостите ни – и талантливи.
Питието ни беше от моя, карловския край – анасонлийка. 60-70 градуса! Обливахме си с нея памука на австрийските запалки и те безотказно палеха по 3-4 дни.
Веднъж Слави завърши тоста си с думите:
– Ако изкуството ни пари като тази скоросмъртница, всичко ще бъде ОК!
Него изкуството не само че го пареше, то го изгори. Да се надяваме, че искриците на спомена за Слави, поне докато ние сме живи, няма да угаснат.
Не бива да угасват!
Издателство „ПАРНАС“