— Кои бяха нещата, които Ви накараха да обърнете очи към този вид изкуство и към Русе?
– Като попитат така кино актрисите, те винаги казват, че още от малки са искали да бъдат такива. Когато отначало поисках да дойда в Русенския театър, директорът ми отвърна, че съм бил приблизително казано декадент и място в Русенския театър нямам.
След което постъпих при нашего брата в радио София, седях там пет дни назначен, след което ми обясниха, че пък пътят ми е или в Смолян, или в Плевен. Аз избрах Плевен не заради друго, ами защото имаше четири души там от моя курс, с които можехме да правим наистина театър.
Идването ми в Русе дойде от една стара такава болест, която върви у всички млади режисьори и досега – гоненето на младостта в театъра. Това е по Пруст наистина, търсене на загубеното време. Но съм го разбрал след 20 и колко години.
То пък в Русе ставаха страхотни и страшни неща. След един национален преглед, Попилиев и останалите решиха да напуснат театъра в знак на протест. И именно така ние дойдохме през 1969 г. да заемем техните места. Те се разбягаха, ужким в Пловдив, ужким другаде. Някои от тях наистина си останаха по пътя, а пък ние останахме да го правим тоя театър.
Русенският театър е от най-добрите. Такъв може да бъде всеки един театър, стига да има една сериозна трупа, която да може да върши работа, а дали ще се казва русенски, дали ще се казва смоленски, е все едно. Не става дума за провинциален театър. Имаше неща, които бяха да речем в Пазарджик и хората тичаха от София и там откриваха нещата. Така беше в Сливенския, в Хасковския. Така беше за няколко неща и при нас в Русе. Затова си заслужава човек да остане тук. Именно за това човек си заслужава да умре тук.
— Имайки предвид всичко, което сте на-правили дотук, целия ваш житейски и творчески път, какъв смятате, че трябва да бъде финалът на този път, венецът на този път?
– Аз съм правил през тези години, поне в десетина от тях, български пиеси, които са правени за първи и последен път в България. Това най-малко ми прави чест. Но аз можех да ги правя. По това време смятах, че театралният занаят може да бъде такъв, че мога да го направя като телефонен указател. Знам, много са ме използвали и ако по някакъв начин могат да ми простят русенци за това, че правехме нещата за чествания, за декади, за гостувания в София… А онова, което искаше русенската публика, ние го оставяхме настрани. И тук няма какво да се лъжем, тук аз съм един от главните виновници.
Заедно с това смятам, че сме едни от най-виновните, големите виновници, ние и вашият радио център включително, за това, че ние бяхме и доста фалшиви пред хората. Спомням си веднъж някъде в началото на 70-те години седяхме тука на улицата, точно пред вашия радио-център и куп момчета седяха с едни високи радиоантени и ние мислехме, че ловят риба, а те слушаха чужди радиостанции. Желанието ми е да ни разберат хората, че не сме били само глупаци, не от наивност сме го правили, а че просто сме си замълчавали. И вината си е наша.
— Добре. Коя е драматургията, която бихте искали да направите? Оттук нататък.
– Видите ли, мен много ме мъчи темата за революцията. Има една тема, която в момента е толкова масирана, седи върху главите на младо и старо поколение. Младото, мисля, не се интересува толкова от тая работа. Даже ви предлагам вие да направите един разговор с тях за това в какво се състои промяната. Имам предвид в литературата, защото литературата и вашата журналистика са в началото на промените в момента. Има нещо, което не е обмислено. Например, да не се прави една чудесна пиеса на Петер Вайс, написана преди 20 години, която се казва „Марат/Сад“. Първо тя има много дълго заглавие. „Живото убийството в Шарантонската болница на маркиз дьо Сад“. „Марат/ Сад“ се казва. Това е нещо, което е една дискусия върху революцията, върху нейния смисъл, върху нейните проблеми, върху нейните падения, върху това, което е трудно обяснимо. Това не е една тема, това е двупосочна-трипосочна тема. Но едва ли ще има успех, ако в театъра не се съберат млади хора, които това нещо да го свършат. Защото това става в лудницата на Шарантонската болница, където са половината от бившите революционери.
Борбата в театъра е преди всичко борба с публиката. Лошото е, че ние играем черните фигури и все искаме да ги надиграем тия – белите. Ако успеем, е едно, ако не…
— Какво интересува режисьора в „Молиер“ на Булгаков?
– Случайно стана така, че аз имам две представления на Булгаков – едното в Русе, много се радвам за него, а другото е в Сливен. Но, честно казано, винаги съм си мислел, че това е една ре-петиция към „Майстора и Маргарита“ на Булгаков.
Изкуството… Единствено, задължително за него трябва да се замислим. Знам, че сега хората това не ги интересува. Знам, че няма картофи на пазара, знам, че няма зеле, знам, че няма не знам какво си, но без изкуство къде отиваме? Съдбата на човека, който живее в изкуството, също представлява някакъв интерес. Аз не искам да идва чак толкова много народ в театъра. Но на нас, които получаваме по 160 лева заплата, съжалявам, дайте ни от време на време по едно ръкопляскане.
Издателство „ПАРНАС“